"Тетрадките" на Петър Динеков осветяват образа на Блага Димитрова
На 2 януари се навършиха 100 години от рождението на Блага Димитрова - българска писателка, поетеса, книжовен критик, политик и първи вицепрезидент на Република България (между 22 януари 1992 и 6 юли 1993 г.) По мотив годишнината излиза книга с незнайни диалози с Блага Димитрова, " Записки от " Прехода ". Втора книга: Записки от лудото време на " Вполитичването ". Тя стъпва върху дневниците на акад. Петър Динеков.
" Историята ще се написа по дневници – не по ежедневници " Тази поговорка на Борис Делчев е дълбоката мотивация и на записките на акад. Петър Динеков. Съдържащи изключително значими размишления, диалози и документални сюжети, налага се те да бъдат извадени на бял свят от тъмния обелиск на архивите и да бъдат обговорени: като обстоятелства на литературната история, а в последната им част, от времето на прехода, и като обстоятелства на политическата история. Те са като лакмус за литературно-историческата меродавност. Защото това не са мемоари, в чиято достоверност постоянно имаме съображение да се съмняваме, а мемоари сега, по горещите следи на протичащото се.
Отварянето на „ Тетрадките “ на акад. Динеков е културно събитие. Те са водени като дневникови мемоари от 1933 година, т.е. от ранната му младост, само че редовно – от началото на 60-те години до самия му край. " Тетрадките " обхващат съвсем 60 години – цялостен един умишлен живот. Текстът е спестовен, даже нищожен на обстоятелства от персоналната биография на създателя. Но познатата ни благотворителност и неприкритост, с която са предоставени диалозите с другари и съвременници и обстоятелства от тяхното съществуване, трансформира тази пъстра и любопитна картина на нравите в документ за времето. И освен документ: трансформира я в биография на времето:
Биография в една „ сложна, променлива историческа ера, с доста очаквания – написа Динеков, – с доста лутания, доста разочарования и доста провали “. В целостта си тези тетрадки наподобяват на документален „ разказ “ за търсенията и нещастието на поколението интелектуалци, живели през 20. век. Бих споделила – дневникът е една автобиография на българската интелигенция, тъй като нейният създател е един от най-видните, въпреки и не от най-типичните ѝ представители.
Призвание „ очевидец “
Сякаш е бил уверен в това – че неговите мемоари и културно-исторически оценки ще се удостоверяват от времето и по този начин цената им ще пораства. Затова и неговото наследство е да бъдат отворени 15 години след кончината му. В дневника се разкрива една персона на интелектуалец, който прави оценка хората и нещата от позициите на безапелационен хуманистичен императив. Петър Динеков е съзнавал, несъмнено, културно-историческата стойност на своите мемоари. Никъде не приказва за това, само че другояче не би дал с пословичната си благотворителност това извънредно благосъстояние на Историческия списък. Убедена съм, че таман той е прототипът в знаковото стихотворение на Блага Димитрова „ Свидетел “, което предговаря цялата книга:
Но постоянно се намира един.
Неотстраним като въздуха.
Призванието очевидец,
равно на светец и деятел.
Има общ фамилен корен
със съвест, свяст, светлина.
Дори и пръстта,
която ще хвърлят от горната страна му,
с цел да му запуши устата
завинаги веков –
ще поникне на свирка
и тя ще сви-сви-сви-
детелства
за най-свидното –
Истината.
(Свидетел, 1979)
Най-важното е, че това време на трагични обществени и личностни разломи е забелязано от Петър Динеков през ориста на Блага Димитрова. Отвътре и от близко. Нейната орис е драматичен знак на страшната тематика: създател и власт. Динеков е сигурен, че това, което не може да направи в политиката, Блага има силата да направи в творчеството си. Никой като нея не би могъл по този начин да прогледне в тази бездна! Тя знае по какъв начин да направи това.
В този 60-годишен житейски разговор двамата видни интелектуалци резервират персоналната си цялост, самостойното си съществуване. Но в дневника като под лупа се вижда какъв брой мощно си влияят един на различен, по комплициран метод взаимно се преплитат и персоналните им ориси. Всъщност те изповядват едни и същи естетически и етически правила в името на гения и честността – в литературата и в живота. Уважават и ценят общността на възгледите и правилата си. Още повече ценят разликите си – към тях изпитват съвместен почит.
Не е било инцидентно стихотворението на Блага „ Приятелство сред жена и мъж “ („ Щом търсиш продължителност “). Той е бил в чужбина и инцидентно вижда посланието в някакъв вестник.
Приятелство сред жена и мъж.
Да не повярваш.
Най-висшата игра със огъня.
Оплождане взаимно на духа.
На този спокоен и звезден пламък
премръзналите пръсти аз си грея,
опарени от хищната обич.
(Щом търсиш продължителност, 1974)
Разговорите им намират своя вибриращ резонанс в творчеството на поетесата. Сложно кодирани, като разговори със „ остарелия другар “ или „ бащата “, са и отпратките на Блага към личността на Динеков. А той прави всичко допустимо да я върне към призванието ѝ, предизвика я с тематики, за които знае, че са „ нейни “: „ Казах, че тези дни съм прочел още веднъж „ Д-р Живаго “. Попитах Блага: замисля ли да напише нов огромен разказ за измененията, които през днешния ден обществото претърпява, отдаден на националната орис. Нещо като нейния разказ „ Лице “. В надписа на книгата, която подари на сестра ми и на мен, тя написа: „ За добър спомен от междинното време “. Тъкмо за това „ междинно време “ става дума. Не отговори несъмнено. Напомних ѝ: времето тече, ще го изпусне… “ ( 2 април 1991).
Поетесата и властта
Динеков е този, който тласка Блага даже към тази страшна пропаст: създателят и властта. Добре знае, че тази бездна – стръмна и тъмна – я притегля и отблъсква „ до виене на свят “, както ще напише самата тя по-късно в текста за Багряна „ Поетът и властта “. – Само да написа! Да написа. Ключов миг в техните връзки е датата 12 юли 1991 година Помня стъписването на мнозина, когато прозвучаха тежките думи на Блага Димитрова против подписалите новата конституция. Помня и това какъв брой надълбоко страдаше тя, че метафората, заключена в това обезверено проклинание, не е била вярно разбрана. И от свои, и от непознати. Колко писма и телефонни позвънявания с ругателства е преглътнала. Това е бил смъртоносният трус…
На 16 юли 1991 година Блага Димитрова е написала разтърсващ документ. Не го демонстрира на никого. Но листът бе оставен на видно място в чекмеджето на писалищната ѝ маса. Неслучайно. Намерих го незабавно, още първия ден, когато започнах да групирам и класифицирам архива ѝ. Порази ме това, че този политически по характера си документ се трансформира в художествена творба – изповед и смирение. Творецът си остава създател даже когато е потънал в мерзостта на политическото. А за битието си като вицепрезидент Блага показа, че е била изкушена таман като създател – да види по какъв начин наподобява индивидът „ в коридорите на властта “… И да го опише. „ Записки от задния кулоар “ е тази книга.
Поетът и властта – две вещества, наказани на безконечен конфронтация. Впримчен в злокобните ѝ мрежи, попаднал в омагьосаните ѝ кръгове, властта трансформира създателя в собствен пленник – до гибел. И посмъртно – както е видно. Господар на думите единствено, неприспособим към властта, провалянето му е предизвестено:
„ Чрез тази моя оставка аз разплитам ръцете си, с цел да бъда свободен жител, а не заробен и несъзнателен пленник на прикрити дейности – декларира Блага Димитрова в оставката си от поста вицепрезидент на 30 юни 1993. И предизвестява: – Подготвя се тирания у нас! “
Този достоен жест – отвод от черната магия на властта, гневно изтръгване от слепите въртопи и еуфории на момента – това е най-изчерпващият житейски и креативен жест на Блага Димитрова. Покажи ми своите средства, с цел да обикна твоята цел – декларира Поетът на властта. Един вестник – в чужбина, несъмнено, разгласява този документ под заглавие: „ Камбана на съвестта “.
" Историята ще се написа по дневници – не по ежедневници " Тази поговорка на Борис Делчев е дълбоката мотивация и на записките на акад. Петър Динеков. Съдържащи изключително значими размишления, диалози и документални сюжети, налага се те да бъдат извадени на бял свят от тъмния обелиск на архивите и да бъдат обговорени: като обстоятелства на литературната история, а в последната им част, от времето на прехода, и като обстоятелства на политическата история. Те са като лакмус за литературно-историческата меродавност. Защото това не са мемоари, в чиято достоверност постоянно имаме съображение да се съмняваме, а мемоари сега, по горещите следи на протичащото се.
Отварянето на „ Тетрадките “ на акад. Динеков е културно събитие. Те са водени като дневникови мемоари от 1933 година, т.е. от ранната му младост, само че редовно – от началото на 60-те години до самия му край. " Тетрадките " обхващат съвсем 60 години – цялостен един умишлен живот. Текстът е спестовен, даже нищожен на обстоятелства от персоналната биография на създателя. Но познатата ни благотворителност и неприкритост, с която са предоставени диалозите с другари и съвременници и обстоятелства от тяхното съществуване, трансформира тази пъстра и любопитна картина на нравите в документ за времето. И освен документ: трансформира я в биография на времето:
Биография в една „ сложна, променлива историческа ера, с доста очаквания – написа Динеков, – с доста лутания, доста разочарования и доста провали “. В целостта си тези тетрадки наподобяват на документален „ разказ “ за търсенията и нещастието на поколението интелектуалци, живели през 20. век. Бих споделила – дневникът е една автобиография на българската интелигенция, тъй като нейният създател е един от най-видните, въпреки и не от най-типичните ѝ представители.
Призвание „ очевидец “
Сякаш е бил уверен в това – че неговите мемоари и културно-исторически оценки ще се удостоверяват от времето и по този начин цената им ще пораства. Затова и неговото наследство е да бъдат отворени 15 години след кончината му. В дневника се разкрива една персона на интелектуалец, който прави оценка хората и нещата от позициите на безапелационен хуманистичен императив. Петър Динеков е съзнавал, несъмнено, културно-историческата стойност на своите мемоари. Никъде не приказва за това, само че другояче не би дал с пословичната си благотворителност това извънредно благосъстояние на Историческия списък. Убедена съм, че таман той е прототипът в знаковото стихотворение на Блага Димитрова „ Свидетел “, което предговаря цялата книга:
Но постоянно се намира един.
Неотстраним като въздуха.
Призванието очевидец,
равно на светец и деятел.
Има общ фамилен корен
със съвест, свяст, светлина.
Дори и пръстта,
която ще хвърлят от горната страна му,
с цел да му запуши устата
завинаги веков –
ще поникне на свирка
и тя ще сви-сви-сви-
детелства
за най-свидното –
Истината.
(Свидетел, 1979)
Най-важното е, че това време на трагични обществени и личностни разломи е забелязано от Петър Динеков през ориста на Блага Димитрова. Отвътре и от близко. Нейната орис е драматичен знак на страшната тематика: създател и власт. Динеков е сигурен, че това, което не може да направи в политиката, Блага има силата да направи в творчеството си. Никой като нея не би могъл по този начин да прогледне в тази бездна! Тя знае по какъв начин да направи това.
В този 60-годишен житейски разговор двамата видни интелектуалци резервират персоналната си цялост, самостойното си съществуване. Но в дневника като под лупа се вижда какъв брой мощно си влияят един на различен, по комплициран метод взаимно се преплитат и персоналните им ориси. Всъщност те изповядват едни и същи естетически и етически правила в името на гения и честността – в литературата и в живота. Уважават и ценят общността на възгледите и правилата си. Още повече ценят разликите си – към тях изпитват съвместен почит.
Не е било инцидентно стихотворението на Блага „ Приятелство сред жена и мъж “ („ Щом търсиш продължителност “). Той е бил в чужбина и инцидентно вижда посланието в някакъв вестник.
Приятелство сред жена и мъж.
Да не повярваш.
Най-висшата игра със огъня.
Оплождане взаимно на духа.
На този спокоен и звезден пламък
премръзналите пръсти аз си грея,
опарени от хищната обич.
(Щом търсиш продължителност, 1974)
Разговорите им намират своя вибриращ резонанс в творчеството на поетесата. Сложно кодирани, като разговори със „ остарелия другар “ или „ бащата “, са и отпратките на Блага към личността на Динеков. А той прави всичко допустимо да я върне към призванието ѝ, предизвика я с тематики, за които знае, че са „ нейни “: „ Казах, че тези дни съм прочел още веднъж „ Д-р Живаго “. Попитах Блага: замисля ли да напише нов огромен разказ за измененията, които през днешния ден обществото претърпява, отдаден на националната орис. Нещо като нейния разказ „ Лице “. В надписа на книгата, която подари на сестра ми и на мен, тя написа: „ За добър спомен от междинното време “. Тъкмо за това „ междинно време “ става дума. Не отговори несъмнено. Напомних ѝ: времето тече, ще го изпусне… “ ( 2 април 1991).
Поетесата и властта
Динеков е този, който тласка Блага даже към тази страшна пропаст: създателят и властта. Добре знае, че тази бездна – стръмна и тъмна – я притегля и отблъсква „ до виене на свят “, както ще напише самата тя по-късно в текста за Багряна „ Поетът и властта “. – Само да написа! Да написа. Ключов миг в техните връзки е датата 12 юли 1991 година Помня стъписването на мнозина, когато прозвучаха тежките думи на Блага Димитрова против подписалите новата конституция. Помня и това какъв брой надълбоко страдаше тя, че метафората, заключена в това обезверено проклинание, не е била вярно разбрана. И от свои, и от непознати. Колко писма и телефонни позвънявания с ругателства е преглътнала. Това е бил смъртоносният трус…
На 16 юли 1991 година Блага Димитрова е написала разтърсващ документ. Не го демонстрира на никого. Но листът бе оставен на видно място в чекмеджето на писалищната ѝ маса. Неслучайно. Намерих го незабавно, още първия ден, когато започнах да групирам и класифицирам архива ѝ. Порази ме това, че този политически по характера си документ се трансформира в художествена творба – изповед и смирение. Творецът си остава създател даже когато е потънал в мерзостта на политическото. А за битието си като вицепрезидент Блага показа, че е била изкушена таман като създател – да види по какъв начин наподобява индивидът „ в коридорите на властта “… И да го опише. „ Записки от задния кулоар “ е тази книга.
Поетът и властта – две вещества, наказани на безконечен конфронтация. Впримчен в злокобните ѝ мрежи, попаднал в омагьосаните ѝ кръгове, властта трансформира създателя в собствен пленник – до гибел. И посмъртно – както е видно. Господар на думите единствено, неприспособим към властта, провалянето му е предизвестено:
„ Чрез тази моя оставка аз разплитам ръцете си, с цел да бъда свободен жител, а не заробен и несъзнателен пленник на прикрити дейности – декларира Блага Димитрова в оставката си от поста вицепрезидент на 30 юни 1993. И предизвестява: – Подготвя се тирания у нас! “
Този достоен жест – отвод от черната магия на властта, гневно изтръгване от слепите въртопи и еуфории на момента – това е най-изчерпващият житейски и креативен жест на Блага Димитрова. Покажи ми своите средства, с цел да обикна твоята цел – декларира Поетът на властта. Един вестник – в чужбина, несъмнено, разгласява този документ под заглавие: „ Камбана на съвестта “.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ